Мнението на един австрийски любител на вино

Трябва да беше през 1993 г., когато на австрийския панаир на виното “Vinova” във Виена между любителите на вино се понесе слухът, че в България имало вина с„Бордо- качество”, които биха се наредили в ценово отношение до вино “Брюнерщраслер”/ „Brünnerstraßler” (Брюнер Щрасе/ Brünner Straße е регион северно от Виена, който е известен с евтините си, но възкисели вина). Единственият проблем тук беше, че този слух не можеше да се провери, защото на целия панаир на виното нямаше български вина за опитване и освен това, за разлика от например Англия, те почти или въобще не бяха налични на австрийския пазар. Но в крайна сметка интересът беше събуден и България като страна на виното се загнезди в съзнанието на австрийските консултанти по вина.

 

Една година по-късно ме посети любител на виното, купил във верига магазини на едро вино, което ме покани да опитам„на сляпо”. Виното всъщност нямаше вкус на Бордо, беше напълно в ценовите граници на „Brünnerstraßler”, обаче оставяше по небцето един интересен, необичаен вкус. Беше български Мавруд от Тракийската низина, южно от град Сливен. Така, усетил вкуса, аз посетих веднага същия магазин, за да си набавя Каберне Совиньон и Мерло от същия производител. Съотношението цена/качество беше също като при Мавруда - много удовлетворително.

Така започнах активно да се интересувам от българско вино. Приятели от България ми носеха винаги една или друга бутилка от родината си. В началото действително търсех „невероятно изгодното като цена Бордо” от България. С разрастване на дейността започнаха да ме интересуват обаче автохтонните български сортове
като Гъмза, Мелник и особено Мавруд, които не се
срещат навсякъде и които внасят своята собствена индивидуалност и разпознаваемост в света на виното.
За първи път успях да се запозная наистина в дълбочина с българските вина през 1998 г., когато имах удоволствието да обиколя България и нейните региони и да опитам на място вкуса на вината. При това ми стана ясно, че „българско вино” като такова въобще няма, а всеки регион притежава собствен микроклимат и различни почвени системи. В готовите вина това обстоятелство невинаги беше разпознаваемо като резултат от метода на производство, предвиден за големи обеми в миналото, който не предполага значителна индивидуалност при вината.

По-късно имах възможност да обикалям по-често България, a междувременно българското вино намери пътя си към Виена. Както дребните специализирани търговци на вино се опитват да позиционират българското вино като запълващ ниша продукт, така и големите винени търговци не могат повече да пренебрегват това и имат в асортимента си едно или повече български вина.

Не на последно място трябва да се спомене и напредъкът по отношение на качеството. Само изгодната цена
 не е аргумент за продажба на световния пазар. Не че големите предприятия произвеждат лошо качество, но те обслужват най-често масовия вкус. Също както 
в Австрия, и в България се увеличават по-малките
частни предприятия, полагащи грижи за индивидуално качество, и произвеждат вина, които позволяват да се открие типичното за регионите. Тенденцията явно се отдалечава от уеднаквения масов вкус, при който Каберне, Мерло или Сира от целия свят имат еднакъв вкус и не могат да се различат. Търсят се вина с индивидуалност и неповторимост. Това обнадеждаващо развитие, без съмнение, още не е приключило и любителите на вино в Австрия и по-целия свят ще продължават да очакват интересни български вина и да им се наслаждават. Във всеки случай ние с интерес ще следим и в бъдеще това развитие.

Ханс Розенеггер, консултант по вина